Имаше, един обикновен човек, уморен от ежедневието си, от трафика, от постоянния недостиг на пари. Вечер бързаше да се прибере и отдаде на алкохола и тъжните си разсъждения, колко нещастие го съпровожда в живота му. Имаше две деца, син и дъщеря, и двамата се държаха хладно и недоверчиво с него, живееха отдавна самостоятелно и се мяркаха само ако им бяха нужни пари или имаха проблеми. Вече бе измъквал няколко пъти сина си от полицията за побой в нощно заведение, плащаше му квартирата и сметките, заради проблемния му характер, често го изхвърляха от работното му място. А дъщеря му, прекъсна образованието си и започна да излиза със съмнителни субекти. Жена му отдавна спеше в другата стая и общуването им бе сведено до битови въпроси, и мълчаливото им сутрешно кафе. Вечер отпивайки от парливото питие си задаваше въпроси като „Не съм ли добър баща ? Та аз обичам децата си, просто съм изнервен от цялата суматоха на живота и интригите на хората !” или „Не съм ли достатъчно добър съпруг, защо жена ми се държи така хладно, дали се вижда с някой, омръзнах ли и, не знам ?” Така бяха минали седем години от живота му, когато дойде ден в който сивотата се строши на
хиляди парченца !
  Боляха го гърдите от седмица и отиде на преглед, след изследванията доктора деликатно го уведоми че има рак, той бе сигурен, че нещо грешат. Доктора заяви, че ще направят още изследвания, за да са сигурни в диагнозата. Направиха ! Нещата станаха още по зле, оказа се, че е лошокачествен и с твърде много разсейки, нямало смисъл от каквото и да било лечение, само облекчаващи лекарства. И до ден днешен помни как му го съобщиха. Изведнъж светът му се завъртя, като че ли нещо го всмукваше на някъде, краката му омаляваха, вече не чуваше думите на човека в бялата престилка, слънчевата светлина падаща косо от прозорците му се струваше сюрреалистична. След половин час бе на улицата, неподвижен, не виждащ околния свят, стискайки с треперещи ръце листовете с изследвания, който се вееха от пролетния вятър. Задаваше си въпроса „Какво да правя с живота си?” или по-точно с малкото който остава. Бавно пое към дома си, имаше усещането че сънува, че сънува всички усмихнати хора с който се разминаваше, прегърнатите двойки и колите които летяха по-улицата, забързани незнайно на къде. Той вече не бързаше ! Прибра се, седна и сипа си питие, от което отпи само веднъж. Дълго време стоя в тишината на стаята, в мислите му прелитаха откъси от десетки моменти когато е бил щастлив. Мислеше до болка, накрая взе решение, стана, напълни един сак с дрехи, взе всичките си пари, дебело яке и шапка. Знаеше една хижа високо в планината, беше решил да отиде там, да се усамоти, да помисли какво да прави при тези обстоятелства в живота му. Знаеше, че горе е зима все още и няма да има посетители в хижата. Когато стигна в планинската къща присъстваше само един мъж, който поддържаше хижата през зимния сезон, той го посрещна радост, че ще си има вече компания. Скоро обаче радостта се превърна в разочарование. Алекс, обикновения човек, само седеше и мълчеше взрян в каменистите чукари на околните върхове, който му се струваха все по-сиви и черни привечер, имаше усещането че и природата се е разболяла заедно с него.

  Така минаха три дни, на четвъртия сутринта избра да се разходи до близките хълмове, изкачи се и седна, тогава съзря заснежените върхове на отсрещната планина, видя нежното море от облаци и далечната зеленина на долината, и изпита някакво спокойствие. Наслаждаваше се на хладния вятър по бузите си и премрежването на очите, от блясъка на слънцето. Стоя дълго така, с часове, докато слънцето се скри. Реши, че ще прави така всеки ден. И го правеше, дни наред, сутрин излизаше преди изгрев и се прибираше по заник слънце.
   Една вече в хижата пристигна нов посетител, мъж на около четиридесетте, русоляв, кльощав и с особено излъчване. Вечерта на масата се заговориха, за живота, за приключения, за минали събития. Алекс го почувства някак много близък и му сподели съдбата си и за какво е тук. Русолявия мъж слуша внимателно и мълчаливо. Взираше се с искрящите си очи и се усмихваше. Алекс се чудеше дали не греши като излива душата си пред него. Накрая, като свърши, събеседника му помълча и каза „Опитай да се молиш, молитвата е силно нещо !” Алекс отвърна „Като в църквите ли !?” Мъжът каза „Молитвата е общуване между теб и Бог, не е нужно да ходиш в църква за това !” От този ден нататък Алекс се молеше, всеки ден като се изкачеше на хълма сядаше и се молеше за здравето си, да изчезне рака. Установи че вече е свикнал със студа, стоеше по къс ръкав на планинския вятър, лицето му загоря, а устните му се напукаха, но най-вече се молеше. Молеше се все по-дълго и все по-дълбоко, с душата си, с всяка клетка на тялото си и ума си. Така минаха много дни, докато един ден, когато седеше за сетен път вглъбен в молитвата си на хълма, внезапно го разтресе прозрение, някакво необяснимо знание достигна до сърцето му. Всичко стана ясно и наситено в цвят, съзря цялата красота на планината, която бе пропускал, усещаше живината на кръвта, пулсираща в тялото му, осъзна. Осъзна че неговата болест и близката му смърт ще даде възможност на жената и децата, които толкова дълбоко обича, да се променят, да станат нови и пълноценни хора, да преоткрият себе си и пълнотата на живота си. В този миг страхът от смъртта се стопи, стопи се самосъжалението, и значението на въпроса „Колко дни остават ?”. Заля го неописуемо спокойствие и вътрешен покой.

  На следващата сутрин Алекс потегли към града. Събра децата и жена си заедно, и им съобщи новината, че скоро ще си отива от живота. Сина и дъщеря му потънаха в гробно мълчание с изпънати от напрежение лица, а жена му определено го изненада, избухна в плач. „Та нали отдавна не го обичаше ?” Децата му си тръгнаха зашеметени, бутайки се едно в друго, без да го осъзнават, а той седна до жена си и нежно я погали по косата. Взе ръката и.

  Следващите дни бяха различни, макар отново да тръгна на работа. Всичко бе различно, съпругата му започна да му прави закуска, не че говореха много. Децата се мяркаха все по-често и отношението им бе някак по-топло, с какво не знаеше, но го усещаше. Всичко му доставяше удоволствие, до най-дребните неща, да ходи пеша, да разглежда облаците, да си налее чаша студена вода. Знаеше че ще си тръгне скоро и това го провокираше да се наслаждава на всяко усещане. Всичко му се струваше така красиво, защо нямаше повече време ? Виждаше как прозрението, което го срещна в планината все повече се сбъдваше. Дъщеря му си поднови образованието и започна да излиза с нови приятели, а синът му си намери нова работа и успя да се задържи на нея, бе станал спокоен и уравновесен. Жена му сутрин го поглеждаше с вътрешна нежност, която не бе виждал от години.
  Докато внезапно, всичко не се обърка ! Бе на работа, бе дошло време за стандартния годишен здравословен преглед във фирмата. Когато си вземаше изследванията му казаха „В идеално здраве сте, спортувате ли активно?”, увери ги, че нещо грешат. Не можеше да е в добро здраве, при положение че болестта е в напреднала фаза. Направиха му нови изследвания, те бяха същите като първите. Изтича в болницата и си направи пълни изследвания, нищо му нямаше, нямаше следа от рак, дори настинка нямаше. В главата му връхлетяха въпроси „Как ще съобщя на жена ми и децата, ще помислят, че съм ги излъгал !?”, „Дали ще тръгнат отново в грешната посока на живота? ”, „Не, не мога да се върна в старото минало ! Не мога !” ...

  Разсънващото се планинско слънце заля в розово скалите и върховете, гъста млечно бяла мъгла се стелеше в долината. Обагрени облачета плуваха като накъсан памук в ниското, докосвани от вятъра. В тишината на утрото Алекс стоеше върху мокрите си от роса колене, на същия хълм, на същото място и се молеше в сълзи, отново трепереха ръцете му, но се молеше с три пъти по-голяма сила от преди, молеше се пред свидетелството на изгряващото слънце.
„Моля те, може да е налудничаво, но върни болестта ми, моля те. Сега всичко ще се обърка ! О, моля те Боже, върни я, те вече се променят. Толкова ги обичам ! Моля те ! ... болеше го в душата ... Моля те!”

Но Бог не му даде това за което молеше !
Даде му обичта на децата му, даде му любовта на обичната му жена.
Даде му обичта си ...

 

 

...
Посветено на Карма, която
срещнах сред планинските върхове,
и там, тя пое на ново пътуване ...

 

 

 

Дано всичко такова, което болестта в живота на някого събужда като разместване на вътрешните пластове у близките /поне съм го видяла, с голяма болка!/ наистина си отива когато се молим и да остава Любовта, Откровението, Очистването и вътрешния мир.

Честно казано се разревах. Аз съм в ролята на дъщерята и макар че никой няма да те остави да излезеш от болницата като имаш рак, то това духовно пътуване за което говориш съм сигурна, че че моята майка изживя.